България разполага с повече разработчици от Естония, технически университети на световно ниво и по-ниски производствени разходи от Полша. Тогава защо сме единствените без “еднорог”?
Миналият месец седях срещу един рисков инвеститор, който се бе върнал от Талин. “Естония има 30 000 ИТ специалиста,” каза той. “Те са създали Skype, Wise и Bolt. Вие имате 65 000. Какво сте създали?”
Можеше да спомена Telerik — нашия $262.5-милионен екзит (продажба). Но това беше през 2014. Древна история в контекста на технологиите. Истинският отговор болеше повече: ние изградихме всичко, освен онова, което не може да се купи с пари — самите себе си.
€6.3-милиардният парадокс
ЕС отдели €6.3 милиарда Евро за България само чрез Плана за възстановяване и устойчивост. А българската младеж изпраща автобиографиите си към Берлин.
Като футуролог, който управлява креативна агенция, виждам как тази трагедия се разгръща на дневна база. Ние не сме бедни. Ние сме просто сами. Според моя анализ на регионалните екосистеми, ние имаме повече ИТ специалисти на глава от населението, отколкото в Германия, световно признати технически университети, които постоянно произвеждат изключително големи таланти и оперативни разходи, на които предприемачите от Силициевата долина могат през сълзи да завиждат. И въпреки това, според опита ми от първа ръка, ние имаме виртуално нулев дял от $1.4-милиардната глобална икономика на креативността.
Защо? Защото иновациите не са просто бюджетно перо в правителствен доклад, а диалог, който се случва между хора, които си имат доверие. Това са вечерните съобщения в Slack между основатели, които са работили заедно преди. Това са небрежните срещи на по кафе, на които идеи за милиарди се записват на салфетки.
MrBeast има 414 милиона последователя в рамките на своята империя от канали. Нито един от тези последователи не би рискувал живота си за него. Докато някъде там в Небраска има фитнес клуб CrossFit със 150 члена, половината от които биха дарили и бъбрек за своя треньор, без дори да им мигне окото. Това е основната разлика между публика и общност. Между обхват и корени. Между транзакционното ангажиране и връзките, които имат силата да трансформират. Между българското настояще, финансирано от ЕС, и бъдещето, изградено от общността.
Разграничението е от много голямо значение — по-голямо, отколкото хората му отдават. Общностите създават лоялност, която преминава отвъд икономическия интерес. Те създават доверие, което позволява бърз бизнес цикъл и склонност към премерени рискове. Те създават социална валидация, която привлича талант и капитал отвъд наличната екосистема. Най-съществено, те създават среда, в която провалът се превръща в опит, конкуренцията — в сътрудничество, а индивидуалният успех — в колективен просперитет.
Истината за Telerik, за която никой не говори.
Ето какво всеки български предприемач трябва да знае за Telerik, нашия легендарен екзит (продажба), който ни постави на глобалната технологична карта: той не беше създаден със средства от фондовете на ЕС или пък с правителствени грантове за иновации.
Не е замислен в заседателна зала на министерство, нито е стартиран чрез спонсориран от държавата инкубатор. Той е изграден от четирима разработчици, които са се срещали след работата си, споделяли са фрагменти от код в онлайн форуми и методично са решавали взаимно техническите си проблеми. Срещите във вторник вечер в заети конферентни зали, а не брюкселски бюрократи в мраморни коридори, са изградили най-голямата история на технологичния успех на България.
Основателите — Светозар Георгиев, Васил Терзиев, Бойко Ярамов и Христо Косев — стартират с ясна идея: платформата на Microsoft ASP.NET се нуждае от по-добри инструменти за разработчици. Те не са правили пазарно проучване или писали бизнес план. Те са изработили това, което им е било нужно, споделили са го с други разработчици и са открили, че са създали нещо, от което цялата .NET общност има нужда. Този органичен, разработчик-към-разработчик подход се превръща в тяхното конкурентно предимство и стратегия за мащабен растеж.
Днес имаме десет пъти повече разработчици, отколкото когато Telerik стартира в онзи софийски офис. Но всички те работят в изолация, в паралелни вселени, които никога не се пресичат, разработвайки продукти за чуждестранни компании, вместо да създават и градят компании помежду си. Ние систематично разрушихме културата на сътрудничество, която бе в основата на нашия най-голям успех, замествайки я с нагласата за икономика “на парче”, където взаимоотношенията са транзакционни, а лоялността следва най-привлекателната финансова оферта.
Горчивата ирония е много по-дълбока, отколкото мнозина подозират: същите тези основатели на Telerik от своя страна създадоха процъфтяващи общности от Силициевата долина до Лондон и Берлин — но не и в България. Ние изнасяме гения зад изграждането на тези общности, а не задържаме нито част за себе си. Научихме света как да изгражда екосистеми на разработчици, докато забравяме как да отглеждаме и развиваме своите.
Това явление разкрива нещо проницателно относно това какво всъщност се случва. Не става дума за индивидуална брилянтност или технологично надмощие — въпреки че България разполага и с двете в изобилие. Става дума за социалната инфраструктура, която позволява на познанието да се предава свободно, партньорствата да се формират органично и колективната осведоменост да се роди от индивидуалната компетентност.
Политическата нестабилност: Нашето тайно оръжие
Шест пъти избори в рамките на 3 години. Международните медии наричат това хаос. Аз го наричам възможност.
Политическата нестабилност в България не е бъг — тя е нашето най-подценявано качество. Докато политиците сменят своите постове като игра на музикални столове, тех-общността се движи бързо, експериментира свободно и гради, без да се бави с бюрократично одобрение. Хаосът налага креативност. Несигурността изисква да разчиташ на себе си. Непрекъснатата промяна превръща адаптивността в умение за оцеляване.
В стабилна Германия предприемачите чакат по шест месеца държавните програми за иновация да обработят техните кандидатури. В предвидима Дания стартъпите (startups) следват предвидим модел на развитие през наложени бизнес инкубатори. В бюрократична Франция основателите се сблъскват със сложна регулаторна рамка, преди дори да стартират. В хаотична България ние може да основем три компании, да се провалим два пъти, да научим уроците си и да изградим “еднорог” между циклите на политически избори.
Но вместо да прегърнем това анархично предимство, ние постоянно се извиняваме за него. Ние чакаме политическа стабилност, която никога няма да настъпи, индивидуална подкрепа, която се движи прекалено бавно, перфектни обстоятелства, които не съществуват в реалния свят.
В глобален мащаб повечето иновативни екосистеми — от военно-промишления комплекс на Тел Авив до контролирания хаос в Сао Пауло — преуспяват не с държавна подкрепа, а въпреки държавната нестабилност. Те градят устойчиви връзки, които се развиват и усилват под напрежение. Те създават паралелни институции, които функционират независимо от политическия климат. Те изграждат културни “анти-тела”, които защитават иновациите от институционалната намеса.
В България има хаос. Нестабилност. Красива непредсказуемост, която принуждава предприемачите да бъдат по-гъвкави, общностите да разчитат все повече на самите себе си и екосистемите да бъдат по-устойчиви. Просто трябва да спрем да гледаме на всичко това като на слабост и да започнем да го използваме в наша полза, като конкурентно предимство.
Грандиозната грешка в изчисленията.
Наскоро прекарах месеци в анализ на данни от стартъпи (startups) от цяла Източна Европа, съпоставяйки показателите на екосистемите, пътя на основателите и шаблоните на техния успех. Резултатите бяха едновременно просветляващи и притеснителни: градове с двойно по-малък брой технически таланти консистентно създават два пъти повече икономическа стойност. Зависимост, която се повтаря във всеки показател, който разгледах.
Защо? Отговорът се изясни след като разгледах различните технологични центрове. Те обединяват (събират). Ние разпръскваме.
В София се намира Puzl CowOrKing с над 1 200 члена — впечатляващо постижение, докато не се замислите, че това представлява едва 1.8% от работната сила в ИТ бранша у нас. Останалите 98.2% работят в изолация, изграждайки нечии чужди екипи, работещи от разстояние, планирайки техните евентуални екзити (продажби) в ръцете на хора, които реално комуникират помежду си относно неща различни от времето и футбола.
Разпръскването не е случайно. То е неизбежният резултат от оптимизирането към индивидуална печалба за сметка на колективен растеж. Ние създадохме култура, в която създаването на контакти е по-скоро транзакционно, в която споделянето на информация изглежда рисковано, в която сътрудничеството се разглежда като възможно само когато взаимна, еквивалентна изгода може да бъде постигната. Всеки пази своите предимства, вместо да ги множи чрез подкрепа към общността.
“Не става дума вече дори за пари,” ми довери наскоро един млад разработчик по време на консултационна среща. “Аз изкарвам повече, отколкото бих изкарвал в Берлин, след данъчни удръжки и режийни разходи. Просто искам да работя някъде, където чувствам, че имам значение. Някъде, където хората имат интереси отвъд крайния срок на техния следващ спринт.”
Тя се премести в Амстердам три месеца по-късно. Не заради заплатата — а заради петъчните излизания, на които заедно с други разработчици дебатират тенденциите в архитектурите до полунощ. Заради хакатлоните през уикендите, където от напълно непознати до неделя вечер вече са се превърнали в съоснователи. Заради общността, която създава усещането, че ежедневната работа е нещо много по-съществено от просто цели за тримесечието.
Това “изтичане на мозъци” представлява най-големия ни пазарен провал. Ние създаваме талант на световно ниво, а след това изграждаме среда толкова стерилна, че тя търси своята принадлежност някъде другаде. Ние оптимизираме за ефективност, докато рушим социалните връзки, които придават смисъл на тази ефективност.
Градеж въпреки Брюксел
След дълги години на градене както на креативна агенция, така и подпомагайки по-широката екосистема, установих, че нещо беше променило из основи начина, по който разглеждам растежа: Общностите успяват именно там, където институциите се провалят.
Контрастът не би могъл да бъде по-ясен. Докато на правителствените агенции им отнема между три и шест месеца да одобрят кандидатури за финансиране, групи от WhatsApp стартират бизнеси в разгара на съботно-неделни раздумки. Докато програмите на ЕС изискват 50 страници документация, съдържащи подробни финансови прогнози, сървърите на Discord разрешават сложни софтуерни проблеми чрез сътрудничество в реално време. Докато национални стратегии за иновации събират прах по министерските рафтове, каналите в Telegram споделят възможности, които променят съдби.
Това не е само теория. Аз съм го наблюдавал многократно. Най-успешните сътрудничества, на които съм ставал свидетел, са възниквали въз основа на неформални връзки — небрежни запознанства в кафене, учтив и полезен отговор във фейсбук група, споделена неудовлетвореност на по бира след разочароваща конференция. Тези взаимоотношения се превръщат в партньорства по-бързо, отколкото която и да е формализирана програма за свързване може да осъществи.
Start Up!, Bulgaria! потвърдиха тази хипотеза в мащаб. Над 800 човека се появиха на първата ни национална конференция — не защото Брюксел е изисквал присъствие, а именно защото гладът за автентични връзки беше достигнал критична точка. Без структурни фондове от ЕС. Без правителствена подкрепа. Без институционална закрила. Просто българи, на които им е писнало да градят сами, готови да експериментират и градят заедно.
Успехът на това събитие разкри нещо фундаментално относно латентния потенциал на нашата екосистема. Когато премахнахме институционалните бариери и създадохме пространство за органични взаимодействия, енергията на общността беше поразителна.
Разговорите продължиха с часове след края на официалните сесии. Нови партньорства се формираха в разговори в коридорите. Последващи срещи бяха насрочени, преди хората да напуснат залата.
Това е нашият модел за всичко, което предстои за напред: Да градим по-бързо отколкото бюрокрацията може да одобрява. Да се свързваме по-дълбоко, отколкото контактите могат да покажат. Да сме по-загрижени, отколкото институциите някога биха били.
Този урок се разпростира отвъд конкретните събития и се отнася до това как гледаме на развитието на екосистеми изначално. Вместо да чакаме перфектната институционална подкрепа, ние трябва да създаваме паралелни системи, които да функционират независимо от политическата обстановка. Вместо да оптимизираме за официално признание, трябва да оптимизираме към създаване на стойност за общността. Вместо да търсим разрешение, да градим доказателства и да показваме, че разрешението няма значение.
Визията, която променя всичко
Ето и моята прогноза от гледната точка на човек, който е изучавал глобалните модели за иновации: България няма да победи, копирайки Силициевата долина или подражавайки на Естония. Ние ще спечелим, като се превърнем в това, което никой не очаква — креативна лаборатория, в която провалът струва по-малко отколкото където и да било и където общността е по-ценна от колкото индивидуалните постижения.
Нашите структурни предимства се крият пред очите ни, погрешно разглеждани като слабост от хора, които не разбират как иновациите всъщност работят:
По-ниски оперативни разходи предполагат по-дълги пътеки за експериментиране. Когато загубите са управляеми, основателите имат възможността да изпробват повече идеи, да преследват по-дръзки иновации и са склонни по-дълго да разчитат на собствените си ресурси, преди да потърсят външна експертиза или финансиране. Това създава пространство за развитието на пробивно мислене, което в среда на високи разходи не би било възможно.
Членството в ЕС предлага улеснен достъп до 450 милиона потенциални клиенти, без визи, усложнения, регулаторни бариери или рискове, свързани с превалутиране. Можем да тестваме продуктите на локално ниво и да растем в мащаб, в международен план, по-бързо отколкото компании, които не се помещават в Съюза. Този регулаторен арбитраж се превръща в огромно конкурентно предимство за подходящите бизнеси.
По-малкото население означава, че всеки може да познава всеки през два “контактни скока”. В големите екосистеми, като например Силициевата долина, изграждането на контакти се превръща в работа на пълен работен ден. В България, цялата тех-общност може да се побере на едно място — например на конференция.
Тази интимност позволява доверие, намалява разходите за координация и ускорява формирането на партньорства.
Политическият хаос елиминира институционалното вмешателство. Когато правителството е стабилно, то създава предвидими регулации, които закрилят приближените, от което следва, че нашият политически оборот благоприятства новите идеи и ограничава институционалните спънки. Пробивността бива улеснена, когато институциите са фокусирани върху това да се дестабилизират една друга с цел закрилата на конкретни играчи.
Техническото превъзходство осигурява изпълнителни възможности на световно ниво. Нашите университети създават математически издържани инженери, които могат да създадат всичко, за което помечтаем. Тази техническа дълбочина, комбинирана с културата на работната етика, означава, че можем да изграждаме комплексни системи по-бързо и по-надеждно от която и да е екосистема.
С добавянето на автентична общност към тези съставни части, ние се приближаваме към алхимията. Вече международни компании няма да идват тук за евтин аутсорсинг — те ще дойдат за креативните решения, които не могат да намерят никъде другаде. Българските продукти няма да се конкурират по цената — те ще водят по иновативност, която се поражда от уникалната комбинация от технически умения и култура на сътрудничество. Нашата младеж няма да напуска, за да търси възможности — тя ще създава възможности, привличайки талант от други държави.
Тази трансформация не е фантазия. Естония доказа, че това е възможно, и то с наполовина по-малко разработчици, отколкото има у нас, и без нито едно от нашите географски предимства. Единствената разлика? Те се научиха да се събират. Ние все още учим да се разпръскваме по-малко.
Революция в практиката
Забравете чакането на перфектната институционална конюнктура. Тя няма да дойде, тя не е и нужна. Ето какво научих, докато изграждах тази екосистема:
Наситеност преди експанзия: Създайте критична маса в София, Пловдив, Варна, преди да се опитвате да разширявате мащаба на национално ниво. Десет разработчика, сътрудничейки си в една стая, ще достигнат до много повече пробивни иновации, отколкото стотина, разпръснати из цялата страна, комуникирайки през Slack. Физическата близост ускорява изграждането на доверие, прави спонтанното сътрудничество възможно и създава социална валидация, която привлича допълнителни таланти.
Това означава инвестиции в пространства, в които хората да прекарват повече време, отвъд задължителните часове. Не само места за споделена работа с бюра и интернет, а среда, предназначена за спонтанно общуване. Зони за кафе, където разговорите започват естествено. Бели дъски, на разположение за импровизирани brainstorm сесии. Пространства за събития, където общността да се събира редовно, без излишна бюрокрация.
Проекти преди политики: Едно успешно сътрудничество вдъхновява пет допълнителни партньорства. Действието създава култура по-бързо, отколкото който и да е стратегически документ или правителствена инициатива. Хората се нуждаят да видят сътрудничеството в действие, преди да рискуват собственото си време и репутация за това. Успехът става заразен, когато е видим и достъпен.
Това означава малко, но публично. Документирайте процеса, споделете наученото, празнувайте резултатите — особено провалите, които генерират ценни изводи. Позиционирайте сътрудничеството като норма, като го направите видимо. Създайте примерни случаи, които други потенциални сътрудници могат да достъпят, докато разглеждат възможностите си за партньорство.
Празнувайте, сякаш бъдещето ви зависи от това: Когато двама българи градят нещо заедно и то успешно, направете го национална новина. Нормализирайте сътрудничеството чрез натрапчиво празнуване на резултатите от партньорството. Нашата културна тенденция към скромност работи срещу развиването на екосистеми. Ние се нуждаем да раздуем всеки успех, докато сътрудничеството започне да бъде възприемано като естествен път към всяко постижение.
Това празнуване трябва да бъде систематично, а не инцидентно. Медийно отразяване, социална валидация, общностно признание — всичко с фокус върху успеха на партньорството, а не на индивидуалните постижения. Нуждаем се от това да пренапишем културната конотация от "успешен предприемач" на "успешен сътрудничещ предприемач".
Свържете се с българите в чужбина: Всеки български разработчик в Берлин представлява потенциален ментор. Всеки български основател, успяващ в Лондон, се превръща в пример за останалите предприемачи. Всяка история на успех в чужбина би следвало по-скоро да заздравява, отколкото да отслабва националната екосистема чрез поддържане на връзките и обмен на информация.
Това изисква целенасочена поддръжка на тези връзки. Редовни виртуални събития, които свързват българските предприемачи в страната и тези в чужбина. Менторски програми, които свързват основатели от страната с българи, които пишат своята история на успеха на международната сцена. Инвеститорски мрежи, които да канализират чуждестранния български капитал обратно във възможности, развивани в страната.
Целта не е да убедим хората да се завърнат — а да поддържаме връзките, които благоприятстват и двете общности. Българите в чужбина получават достъп до технически грамотен талант и познание за местните пазари. Местните предприемачи получават достъп до международни бизнес мрежи и експерти в скалирането. И двете страни печелят, когато взаимоотношенията са силни и стабилни, без значение от географското местоположение.
Изборът
Миналата седмица се срещнах с основател, който се бе върнал от двугодишно изграждане на продукт в Стокхолм. "В Швеция аз бях колега номер 500 в добре финансирано разширение", тя ми сподели, на по чаша кафе, в близост до бул. Витоша. "Работата беше интересна, заплатата добра, придобивките бяха многобройни. Но се чувствах невидима. Тук аз мога да бъда основател номер едно. Аз мога да градя нещо, което има значение за мен, с хора, с които аз самата бих желала да работя."
Този разговор улови чудесно промяната, която наблюдавам в екосистемата към този момент. Промяна из основи, България вече не бива гледана като място, от което да избягаш, а като място, на което да изградиш нещо ново, невъзможно никъде другаде. От изтичане на мозъци към приток на мозъци. От изселване към завръщане. Но тази промяна е все още крехка, зависима от способността ни да създаваме социална и общностна инфраструктура, която да създава впечатлението, че оставането е избор, свързан с нови възможности, а не ограничение.
Без автентични общности, тези завръщащи се предприемачи се превръщат в заминаващи предприемачи отново, в период от следващите 18 месеца. Виждал съм този цикъл да се повтаря многократно. Талантливи хора с международен опит се връщат, мъчат се да намерят сътрудници, които да споделят тяхната амбиция и в крайна сметка стигат до извода, че в България липсва наситеността на екосистемата, от която техният успех се нуждае.
Математиката на изграждането на екосистема е измамно проста: Свържете 1% от нашите разработчици в смислени сътрудничества и гледайте как те изграждат нещо впечатляващо. Свържете 10% и вижте как те изграждат екосистема, която привлича вниманието на международните партньори. Свържете 50% и наблюдавайте как глобалната тех общност пристига в София, за да вземе пример от нашия модел.
Ние имаме 65,000 ИТ специалисти, според моят анализ на екосистемата. Естония създаде 3 “еднорога” с 30,000 разработчици и по-неблагоприятни структурни условия от нашите. Ние имаме €6.3 милиарда евро във финансиране за Възстановяване и Развитие, специално отделено за правилните инициативи. Успешните екосистеми по целия свят градят компании, които трансформират, без никакво институционално финансиране. Ние имаме по-ниски оперативни разходи от всеки конкурентен технологичен център в Европа и по-висока средна техническа компетентност от който и да е от наложените пазари.
Ние имаме всичко, освен едно — другите. А това е единственото нещо, което има значение.
Революцията започва във Вторник
Бъдещето принадлежи на свързаните. Българското творческо бъдеще започва в момента, в който спрем да работим сами и започнем да градим заедно.
Не чакайте одобрението на Брюксел. Не чакайте политическа стабилност. Не чакайте перфектните условия или институционално позволение. Правителството няма да спаси нашата екосистема. ЕС няма да изгради нашата общност. Само ние можем да направим това, с всяко взаимоотношение, едно по едно, с всяко партньорство, с всеки изминал Вторник.
Изберете си локация. По едно и също време всяка седмица. Поканете трима души, които имат интерес да създадат нещо по-голямо от тях самите. Бъдете там, особено когато никой друг не се появи, защото общностите не се създават с грандиозно откриване — те растат чрез постоянния ангажимент винаги да сте там, без значение какви са текущите резултати.
Онези четирима разработчици от Телерик, които се срещали след работа през 2002, не са знаели, че градят компания за 262 милиона долара, която би поставила България на световната тех карта. Те просто са били наясно, че им е писнало да работят сами върху проблеми, които биха могли да решат по-добре (и по-лесно) заедно. Те са желаели да разпространят знанието, да създадат по-добри инструменти и да споделят нещо полезно с други разработчици, срещащи подобни проблеми.
Това е всичко, което е необходимо. Това е всичко, което някога е било необходимо. Малки групи от отдадени хора, които са взели решението, че заедно е по-добре, отколкото поотделно, че сътрудничеството побеждава конкуренцията, че общността създава възможности, които всеки сам по себе си не може да си представи.
Въпросът не е дали България може да изгради креативна екосистема от световна класа. С нашия технически талант, средни стойности на разходите, достъп до пазари и географско позициониране, това е неизбежно, ако сме решени да го постигнем. Единственият въпрос е, дали ти ще си част от изграждането ѝ или поредната бройка в статистиката за изтичане на мозъци.
Защото неудобната истина, която научих с годините на строеж в тези пазари, е следната: Ако не градиш общност активно, несъзнателно създаваш своя план за изход от нея. Няма средно положение, когато става дума за развитие на екосистеми. Или свързваш хора и създаваш възможности, или оптимизираш индивидуални напредъци и евентуални напускания.
ЕС е насочил €6.3 милиарда евро към България през плана за Възстановяване и Устойчивост, с целта да трансформира нашата екосистема. Но устойчивото бъдеще на България няма да бъде изградено с Еврото на Брюксел. То ще бъде изградено със срещи във Вторник, в офиси за споделено ползване в София, с хакатони по време на уикенда в технически центрове в Пловдив и радикалната вяра, че заедно ние сме по-силни, отколкото сами.
Революцията няма да бъде финансирана от институции. Тя ще бъде проведена от индивиди, които избират общността пред конкуренцията.
И тя започва следващият Вторник.